Относно проекта на закон за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност

Краткото изложение е фокусирано върху проекта на Закон за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност на Република България.[1] Какви проблеми очакваме да бъдат решени с този закон? Кои са реалните проблеми в управлението на системата за сигурност?

Основните проблеми са свързани с ограничените възможности на наложилата се във времето система за управление за гарантиране на ефективност и ефикасност при използване на ограничени ресурси за гарантиране на сигурността и гъвкавост в променящите се условия за гарантиране на сигурността.

Търсенето на ефективност е крайно наложително, за да не се питаме всяко по-горещо лято защо нямаме достатъчно хеликоптери или самолети, които да подпомагат гасенето на пожари, както и за да не се питаме пост-фактум кой точно отговаря за сигурността на летищната инфраструктура. От гледна точка на ефикасността, един от възможните въпроси е защо България изгражда и поддържа три различни системи за наблюдение на морското пространство. Изискванията за гъвкавост и бърз отговор на нови, появяващи се заплахи за сигурността на държавата, гражданите и обществото също не могат да бъдат изпълнени при традиционния, институционално-ориентиран подход [2] към регламентиране на функционирането на системата за сигурност.

Предложеният закон дава най-съществен принос в това отношение чрез заложената хипотеза за осигуряване на по-висока степен на координираност и интеграция при определяне на задачите и развитие на организациите от системата за сигурност и техните способности, с основна роля на Съвета по сигурността. Това решение има значителен потенциал и ще измести създаваните ад-хок работни групи, които като правило не успяват да преодолеят институционалните противоречия и да надскочат тесните ведомствени интереси.

Едновременно с това обаче, законът залага възможно най-тесния обхват на понятието „система” (или „сектор”) за сигурност,[3] като оставя извън обхвата значителен брой публични и частни организации, които имат незаменима роля за сигурността, например на гражданското въздухоплаване и морския транспорт, сигурността на финансовата система, енергийната и кибернетичната сигурност, противодействието на епидемии или пък публикуваните в последните дни резултати от френско изследване за канцерогенното въздействие на генетично модифицирани хранителни продукти.[4]

Тясното определение на понятието „система за сигурност” рязко ограничава възможностите да се търсят ефективни и ефикасни отговори на динамичните заплахи и предизвикателства към сигурността.[5] Намирам за целесъобразно да не се търси прецизно определение на понятия като „национална сигурност” и „система за сигурност”, а при определяне на правомощията на Съвета по сигурността да се реферира към проблематиката така, както е дефинирана в Стратегията за национална сигурност или друг актуален документ, получил санкцията на Народното събрание.[6]

Второ, предложеният в чл. 14 на проектозакона начин на взимане на решения, чрез гласуване и обикновено мнозинство от присъстващите членове, ще създаде потенциални проблеми в реализирането на принципа на демократичния контрол.[7] Освен това, проектът не конкретизира въпросите, по които Съвета може да взима решения. Така законът може да влезе в противоречие с чл. 108 (2) от Конституция на Република България, според който „Министър-председателят ръководи и координира общата политика на правителството и носи отговорност за нея.”

Намирам за целесъобразно законът да се фокусира върху функциите и правомощията на Съвета по сигурност, а не върху определения на термини и състава на системата за защита на националната сигурност, като се изчистят спорните въпроси по взимането на решения и се разширят пълномощията на Съвета така, че да се обхване управление на развитието на системата за сигурност в отговор на нетрадиционни и появяващи се заплахи за сигурността.

В заключение, както и да бъдат формулирани тези пълномощия, дефинираната в предложения закон система за управление не може да замести бюджетните процедури [8] и ролята на парламента като основен орган за регулярен, ефективен демократичен контрол на сектора за сигурност, включително чрез взимането на най-важните ресурсни решения. За щастие съществуват изследвания, които идентифицират, систематизират и представят най-добрите практики в това отношение, и те са любезно предоставени от Женевския център за демократичен контрол на въоръжените сили и на български език.[9]