Относно проекта на закон за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност
Тип публикация:
ReportИзточник:
CSDM Views, Център за мениджмънт на сигурността и отбраната, Число 10, София (2012)ключови думи:
демократичен контрол, ефективност, ефикасност, мениджмънт, сектор за сигурност, управлениеАнотация:
Представени са основните тези от изказването в рамките на заседанието на Съвета за външна политика, отбрана и сигурност към Президента на Република България, състояло се на 21 септември 2012 г.
Краткото изложение е фокусирано върху проекта на Закон за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност на Република България.[1] Какви проблеми очакваме да бъдат решени с този закон? Кои са реалните проблеми в управлението на системата за сигурност?
Основните проблеми са свързани с ограничените възможности на наложилата се във времето система за управление за гарантиране на ефективност и ефикасност при използване на ограничени ресурси за гарантиране на сигурността и гъвкавост в променящите се условия за гарантиране на сигурността.
Търсенето на ефективност е крайно наложително, за да не се питаме всяко по-горещо лято защо нямаме достатъчно хеликоптери или самолети, които да подпомагат гасенето на пожари, както и за да не се питаме пост-фактум кой точно отговаря за сигурността на летищната инфраструктура. От гледна точка на ефикасността, един от възможните въпроси е защо България изгражда и поддържа три различни системи за наблюдение на морското пространство. Изискванията за гъвкавост и бърз отговор на нови, появяващи се заплахи за сигурността на държавата, гражданите и обществото също не могат да бъдат изпълнени при традиционния, институционално-ориентиран подход [2] към регламентиране на функционирането на системата за сигурност.
Предложеният закон дава най-съществен принос в това отношение чрез заложената хипотеза за осигуряване на по-висока степен на координираност и интеграция при определяне на задачите и развитие на организациите от системата за сигурност и техните способности, с основна роля на Съвета по сигурността. Това решение има значителен потенциал и ще измести създаваните ад-хок работни групи, които като правило не успяват да преодолеят институционалните противоречия и да надскочат тесните ведомствени интереси.
Едновременно с това обаче, законът залага възможно най-тесния обхват на понятието „система” (или „сектор”) за сигурност,[3] като оставя извън обхвата значителен брой публични и частни организации, които имат незаменима роля за сигурността, например на гражданското въздухоплаване и морския транспорт, сигурността на финансовата система, енергийната и кибернетичната сигурност, противодействието на епидемии или пък публикуваните в последните дни резултати от френско изследване за канцерогенното въздействие на генетично модифицирани хранителни продукти.[4]
Тясното определение на понятието „система за сигурност” рязко ограничава възможностите да се търсят ефективни и ефикасни отговори на динамичните заплахи и предизвикателства към сигурността.[5] Намирам за целесъобразно да не се търси прецизно определение на понятия като „национална сигурност” и „система за сигурност”, а при определяне на правомощията на Съвета по сигурността да се реферира към проблематиката така, както е дефинирана в Стратегията за национална сигурност или друг актуален документ, получил санкцията на Народното събрание.[6]
Второ, предложеният в чл. 14 на проектозакона начин на взимане на решения, чрез гласуване и обикновено мнозинство от присъстващите членове, ще създаде потенциални проблеми в реализирането на принципа на демократичния контрол.[7] Освен това, проектът не конкретизира въпросите, по които Съвета може да взима решения. Така законът може да влезе в противоречие с чл. 108 (2) от Конституция на Република България, според който „Министър-председателят ръководи и координира общата политика на правителството и носи отговорност за нея.”
Намирам за целесъобразно законът да се фокусира върху функциите и правомощията на Съвета по сигурност, а не върху определения на термини и състава на системата за защита на националната сигурност, като се изчистят спорните въпроси по взимането на решения и се разширят пълномощията на Съвета така, че да се обхване управление на развитието на системата за сигурност в отговор на нетрадиционни и появяващи се заплахи за сигурността.
В заключение, както и да бъдат формулирани тези пълномощия, дефинираната в предложения закон система за управление не може да замести бюджетните процедури [8] и ролята на парламента като основен орган за регулярен, ефективен демократичен контрол на сектора за сигурност, включително чрез взимането на най-важните ресурсни решения. За щастие съществуват изследвания, които идентифицират, систематизират и представят най-добрите практики в това отношение, и те са любезно предоставени от Женевския център за демократичен контрол на въоръжените сили и на български език.[9]
[1] Проектът на закона е представен за обществено обсъждане на 10 септември 2012 г., заедно с проектите на закони за Държавна агенция „Разузнаване”, за военното разузнаване и за Национална служба за охрана. Вж. www.government.bg/cgi-bin/e-cms/vis/vis.pl?s=001&p=0211&n=47&g=
(14 септември 2012 г.).
[2] При който се създават закони за съществуващи организации.
[3] За дефиниции за „сектор за сигурност” и определяне на обхвата на термина вж. Alan Bryden and Heiner Hänggi, eds., Reform and Reconstruction of the Security Sector (Munster: LIT Verlag, 2004).
[4] Clive Cookson, “GM Crop Study Finds Health Damage in Rats,” Financial Times, 19 September 2012.
[5] По въпроса за координацията при развитието на способностите за сигурност вж. например Todor Tagarev, “Capabilities-Based Planning for Security Sector Transformation,” Information & Security:
An International Journal 24 (2009): 27-35.
[6] Например Годишния доклад за състоянието на националната сигурност.
[7] По-малко от половината от членовете на Съвета по сигурността се избират в демократична процедура, т.е. представляват интересите на гражданите.
[8] В частност, потенциала на програмното бюджетиране в търсене на ефективност и ефикасност.
[9] Основните публикации в това отношение са: Ханс Борн и Ян Лей, Да направим разузнаването отчетно: Правни стандарти и най-добри практики за контрол върху разузнавателните служби (Женева: Интерпарламентарен съюз и Женевски център за демократичен контрол на въоръжените сили, 2005 г.; второ българско издание: София, Прокон, 2012 г.); Парламентарен контрол над сектора за сигурност: Принципи, механизми и практики, Наръчник за парламентаристи № 5, под ред. на Филип Флури, Андерс Б. Йонсон, и Ханс Борн (Женева: Интерпарламентарен съюз и Женевски център за демократичен контрол на въоръжените сили, 2003 г.). Читателят може да се запознае и с по-нови разработки на DCAF по тези въпроси, например Aidan Wills and Benjamin S. Buckland, Access to Information by Intelligence and Security Service Oversight Bodies (Geneva: DCAF, 2012), <www.dcaf.ch/Publications/Access-to-Information-by-Intelligence-and-Security-Service-Oversight-Bodies>; Hans Born, Ian Leigh and Aidan Wills, International Intelligence Cooperation and Accountability (London: Routlege, 2011); Aidan Wills and Mathias Vermeulen, Parliamentary Oversight of Security and Intelligence Agencies in the European Union (European Parliament Study, 2011); Aidan Wills, Guidebook: Understanding Intelligence Oversight (Geneva: DCAF, 2011), <www.dcaf.ch/Publications/Guidebook-Understanding-Intelligence-Oversight>.
- видяно 6830 пъти
- Google Scholar
- RTF
- EndNote XML